Писателката Галена Върбева и „Загадката на кръстопътя“

В деня на народните будители и просветители – 1 ноември, писателката Галена Върбева ни изпрати свой кратък разказ. С него тя изказва почит към паметта на българските народни будители.

Загадката на кръстопътя

Разказ

„ Мила бабо, благодаря ти за писмото и монетите, които  всеки път ми пращаш. И ти и мама, и татко все ми давате монети да си купя нещо. А пък аз все си ги събирам в касичката прасенцче. Напоследък забелязах, че тя почти се препълни. Мама вчера ми купи и и балетните  пантофки, които толкова исках. Да! Вчера се въртях пред огледалото и много се харесах с тях.

Мисля си, бабо, че вече имам всичко, от което се нуждая.

Едно само нямам. Бяло котенце с черни петънца и черни лапички – като чорапчета. Да има и сърчице на главичката. Ако ти попадне такова котенце, бабо, непременно ми го донеси следващия път като идваш насам. Да имам с кой да си играя.

С обич: твоята внучка Нели“

Нели потупа касичката прасенце и я вдигна на рафта. Малките й вечно любопитни очички се извърнаха пак към писмото на масичката. Баба й знаеше, че Нели е малка. Щеше да й прости разкривените и несръчни букви, дело на неумелите й пръстчета. Писмото беше напоено с любов.

Едно беше истина със сигурност: Малката Нели си имаше всичко, от което се нуждае- любящи родители, голям и спретнат дом, добра и грижовна баба, хубави играчки, а от вчера насам  и любимите балетни обувчици.

Зимъс тяхната къща винаги бе огряна от безброй разноцветни лампички, а под елхата Нели намираше ту бонбони в шарена обвивка, ту красиви кукли барби или нежни розови роклички. На трапезата я очакваха захарни петлета, сочни ябълки поръсени със захар и какви ли не други вкусотии ( та нали децата измерваха щастието в сладкиши и играчки!)

Лятос семейството й се отправяше на такива дълги екскурзии, че когато Нели се връщаше – почерняла и щастлива, забравяше имената на децата от квартала.

„Какво да правя с парите, които събрах в касичката прасенце. Та аз си имам всичко!“ – замисли се тя. – Искам да ги дам на някой, който не е късметлия като мен. Някой нуждаещ се, нещастен човек! Някой, който да зарадвам истински!

На Нели й хрумна, че иска да намери такъв човек, на който да дари своето „състояние“; не само за да го зарадва, но и да го направи малко по- щастлив.

Откъм улицата навън долетя глъчка редом с шума от преминаващите автомобили. Ниското утринно слънце хвърляше дълги полегати лъчи, а вятърът играеше в тъмнозелените листа на дърветата. Градината им бе голяма и въпреки че къщата оставаше скътана в далечината, от стаята на Нели се виждаше цялата улица.

„Ще направя списък – реши тя  и взе химикала.

Насреща на тяхната къща се издигаше голяма кооперация. На първия й етаж живееше съвсем сама една старица. Според Нели, бабата намираше радост и утеха в това да се грижи за малката градинка пред входа. Тя често я виждаше да храни бездомните котки, да си бъбри със съседите или да си почива на някоя слънчева пейка.

„Тя ще е първата в списъка!“

На петия етаж на същата кооперация пък живееше едно много бедно семейство. Всяко от трите им деца трябваше да износва дрехите на по- голямото. Когато пък си играеха с Нели – и зиме и лете, проявяваха интерес към нейните нови играчки, нейните роклички и изобщо към целия й свят.

Да, и тях ще добавя в списъка! – реши тя.

Нели записа още няколко имена в списъка и чу майка й да я вика от кухнята.

• Идвам мамо! Ще минем ли през пощата? Имам писмо за баба!
• Добре, но побързай!
• А може ли да обуя новите обувки?

Любопитната усмивка на майка й се показа до рамката на вратата. В ръката й димеше чаша с току-що направено кафе. Откак бе станала директор на голям корпоративен отдел по снабдяване и логистика, можеше да си позволи да работи и от вкъщи. Беше доволна, че ще наглежда и малкото си момиченце, когато то не беше на занималня.

• Нали няма да ги изцапаш още от втория ден!
• Обещавам, че няма!
• А между другото – завъртя се тя и тръгна надолу по стълбите. – Докато татко ти си сменяше чантата преди да тръгне за работа, намери още монети за теб. Остави ги на плота в кухнята.

Нели си обу новите обувки, грабна писмото и якето си и пое с бодра стъпка към обширната кухня.

• Мамо! – започна Нели, загледана в прелитащите край нея дървета. Шарените табели по пътя светеха в неонови и искрящи цветове. Камбанен звън отекваше от близката католическа църква.
• Да – отвърна разсеяно майка й, загледана в насрещния жълт ученически автобус. Платното за движение беше натоварено в този час на деня.
• Мамо, касичката прасенце се препълни с монети!
• Е, и? Какво ще си купиш с тях?
• Не – Нели поклати глава. – Аз имам всичко, което ми трябва. Искам да ги дам на някой, който не е такъв късметлия както мен. Затова съставих списък от хора, нещастни и нуждаещи се, на които да подаря поне малко щастие и малко усмивки.

Майка й се разсмя и я погледна невярващо.

• Направила си списък. Че кога успя?
• Е! – Нели вдигна вежди, загледана в една жена, която развеждаше кучето си.

Когато стигнаха до пощата, майка й разкопча колана си, погледна към малката си дъщеря и каза:

• Знаеш ли Нели, ти си едно много добро дете! Късметлия ще е онзи, който ще заслужи твоя подарък!

Нели се усмихна, а в следващия момент се почувства като на кръстопът. Кой да избере да зарадва от всички записани? Макар да беше мъничка, в този момент се чувстваше решителна и голяма в съдбовния си избор; сякаш в нейните ръчички бе бъдещето на цялата кооперация.

Кой да бъде късметлията?

Сърцето й заби неистово в гърдите.

На другата сутрин Нели излезе рано за училище. Докато чакаше майка си пред един от гаражите ( всеки от родителите й си имаше отделен автомобил ), тя отново гледаше кооперацията отсреща и преминаващите съседи от квартала.

Старицата от първия етаж беше излязла и спокойно хранеше котките. Изглеждаше усмихната и тихо говореше на една от тях. Беше далеч от образа на нещастния и нуждаещ се човек.

След малко семейството от петия етаж се провлачи по стълбите в дълга редица. Навярно на път за същото училище, в което бе записана и тя.

Вярно, бяха бедни, но изглеждаха сплотени и щастливи. Намираха как да се радват и на малките неща.

Само онзи мъж на средна възраст, от третия етаж по средата, изглеждаше тъжен и угрижен. Ей го пак, в скучно сивия си  костюм и вратовръзка, вечно говорещ по телефона. Като че ли всички проблеми на света бяха залегнали на собствените му плещи.

Нели се сети, че беше виждала този чичко и преди. Вечно с телефон в ръката, вечно в дежурния си костюм с вратовръзка. И никога нито се усмихва, нито поглежда към момиченцето, нито пък спира да поговори с някого.

Дали изобщо се радваше на нещо?

По-късно от майка си научи, че бил собственик на голяма компания за дървен материал с офиси в различни градове и стотици подчинени, но отскоро се нанесъл да живее в тази кооперация. Нели не разбираше какво означава да ръководиш бизнес за милиони, но беше сигурна, че не познава по- нещастен и по- нуждаещ се човек от него.

Май загадката на кръстопътя намери своя отговор…

Късно вечерта заваля дъжд.

Едно от котета – бяло с черните лапички, мяукаше жално под прозореца на първия етаж. Един мъж с телефон в ръка изхвърли цигарата си и пое към стълбите на кооперацията. Сакото му се понамокри докато слизаше от колата. Приключи с поредния си разговор по телефона и чу жалното мяукане. Звучеше като на много малко котенце. Навярно самò и уплашено. И гладно. Ръката му бе на копчето на асансьора, когато се спря и се върна навън.

• Това е за вас. Касичката е пълна с монети. Събирам ги отдавна. Имам си всичко, което ми трябва, затова реших да ги подаря на някой нуждаещ се. Всички останали изглеждат доволни от това, което имат. Дори да не е много. Разбрах че притежавате милиони, но явно не са достатъчни, за да ви направят щастлив. Затова реших, че вие имате най- голяма нужда от тези пари! – всичко това Нели изрече на един дъх, малко след като натисна звънеца и насреща й се показа същия мъж с костюм и телефон в ръка, както го помнеше. В ръцете си тя държеше касичката прасенце.

Мъжът се усмихна и още преди да изрече нещо, през краката му премина бялото котенце с черните петънца.  Нели тутакси се наведе да го погали.

• Тъкмо щях да попитам какво да направя аз за тебе. Но май се досетих.
• Къде го намерихте?
• Не аз. То ме намери. Искаш ли го?
• Разбира се. Винаги съм искала да имам такова котенце!
• Задръж го. И касичката си вземи. Днес разбрах, че имало богати хора – като теб и хора, които просто имат пари – като мен. И че трябва да използвам парите за неща, които се купуват с пари. Но да използвам и времето си за неща, които не могат да се купят с пари!

„ Мила бабо, като идваш насам не ми носи котенце с бели петънца. Вече си имам, а най- хубавото, е че мама ми разреши да си играя с него и вкъщи и в градината. А вече имам и още един приятел. И той живее в отсрещната кооперация…

С обич: твоята внучка Нели“

Галена Върбева

shumenonline.bg